Даниел Смилов: България ще стане свободна държава, когато се откаже от ”традиционните” ценности
Това написа политологът Даниел Смилов. Вижте и целия текст:
" Случаят на нарязаното с макетно ножче момиче оголи един тежък политически проблем в България. Институциите – полиция, прокуратура, съдилища, черква, законодатели, медии – се оказаха безчувствени (дори толерантни) към насилието в интимните връзки сред хората. На трупащите се проблеми на измъчвани и даже убити дами и мъже по полово свързани аргументи се гледа систематично като на вторичен проблем, като на причиняване на “лека телесна щета ” в общ преносен смисъл. Загрижеността по тематиката даже стартира да минава за “джендърство ”, което е надали не външна измама на противников НПО-та по отношение на “традиционните полезности на българина ”.
21 разреза, 400 шева плюс строшен нос бяха квалифицирани от куп институции (съдебни лекари, прокурори и съдии с многоодишен опит) като “лека телесна щета ” и с право взривиха обществото. Уплашени, законодателите прекъснаха лятната си отмора и се втурнаха да оправят законите с явно нужното разширение на дефинициите за насилието в интимната сфера. А това нямаше да е належащо, в случай че просто – като цивилизована страна – бяхме утвърдили така наречен Истанбулска спогодба преди няколко години. В нея ясно е казано:
Член 2 - Обхват на Конвенцията
1. Настоящата Конвенция се ползва към всички форми на принуждение над дами, в това число домашното принуждение, което визира най-вече дамите.
2. Страните се предизвикват да ползват актуалната Конвенция във връзка с всички жертви на домашно принуждение. При използването на наредбите на актуалната Конвенция страните обръщат изключително внимание на дамите жертви на принуждение, учредено на пола.
България има специфични аргументи да се отнася с изключително внимание към насилието, учредено на пола. Разказът на Елин Пелин за булка Нена демонстрира историческите корени на казуса, само че той беше изчерпателен от мутренската “култура ” на 1990-те и чалгарското полово въображение, разпалило се около нея. Въпреки това, обаче, опитите на страната да поеме сериозен и систематичен ангажимент за битка с насилието в интимната сфера (Истанбулската спогодба, само че не само) бяха удавени в потоп от постоянно неразбираема и даже неуместна отбрана на “традиционните ” възгледи на българите за сексуалността и интимните връзки.
Едно неуместно решение
Как се стигна дотук и до тази войнствена апатия към насилието в интимната сфера? Как се стигна до това, че висша и по формулировка просветена институция като Конституционен съд разгласи (единствен в целия Европейски Съюз!!!) Конвенцията на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение за противоконституционна?!
Причината е най-много във войнственото политизиране на проблемите, свързани с пола, от страна на национал-популисти и изкушени от национал-популизма играчи. Основната линия от последните години на избрани “патриотични ” и “консервативни ” сили – като тук с изключение на нормалните обвинени влизат и Българска социалистическа партия, и президентът Радев, че и Конституционният съд и ГЕРБ частично и на моменти - може да бъде систематизирана по следния метод:
(Традиционното) болшинство има право и би трябвало да постанова възгледите си за интимни за индивида въпроси на всички жители в страната. Каква полова ориентировка е добра или неприятна, каква полова идентификация може да има индивидът, какъв брой са “естествените ” полове, какво е мястото на дамата и на мъжа в фамилията и така нататък не може да бъде въпрос на самостоятелен избор, а се взема решение от “традицията ”, “религията ” и в последна сметка от разбиранията за традиция и вяра на болшинството.
Индивидът няма думата – взема решение болшинството.
Несъгласните с тази политика или се назовават напряко “джендъри ”, или биват определяни за поддръжници на някаква мистична “джендърска идеология ”. Тази идеология – съгласно Конституционен съд – е противоконституционна най-много в изказванието си, че индивидът има право на думата и по въпроси на идентификацията на пола му. Тези въпроси – съгласно “традиционалистите ” - се вземат решение от природата, религията, само че в последна сметка от болшинството. Поради тази логичност се стигна до парадокса, че надали не “демокрацията ” застана против Истанбулската спогодба и ограниченията за систематично отнасяне на насилието в интимната сфера в България.
Демокрацията, несъмнено, е ръководство на болшинството. Но с цел да не се изроди тя в робия на болшинството, демократичните общности поемат уговорката да съблюдават правата на индивидите и малцинствата. Те се съгласяват, че има неща, по които не болшинството, а самите човеци самостоятелно вземат решение какво да вършат. Обикновено интимната сфера и сексуалността са в центъра на тази самостоятелност, само че надалеч не я изчерпват (свободата на мисълта, словото и вероизповеданията са основните самостоятелни прерогативи).
“Традиционните полезности ” на болшинството не могат да се употребяват като съображение за ограничение на самостоятелната сфера на индивидите и на тези преимущества. И то не тъй като “традиционните полезности ” от време на време могат да бъдат проблематични и сбъркани: в последна сметка във връзка с домашното принуждение, обичайният мироглед у нас е, че то е възможно вътре в фамилията, както може да удостовери злополучната булка Нена.
Услужливи социолози и през днешния ден биха показали данни за това по какъв начин българското общество е разграничено по въпроса и по какъв начин има “две Българии ” по него: едните са за багра сред парньорите, а другите - срещу него.
Непосилната лекост на телесната щета
Но даже и “традиционните полезности ” на болшинството да са морално положителни и оправдани, то не може принудително да ги постанова на индивида в самостоятелната му сфера. Мнозинството не може да употребява държавна насила, с цел да постанова на индивидите по какъв начин да уреждат персоналния си живот и интимността си. Индивидите могат да работят свободно по тези въпроси, стига да не предизвикват щета другиму.
Тук излиза наяве за какво домашното принуждение или насилието в интимната сфера не могат да бъдат оправдани като свободен избор на индивидите. Дори и всички в обществото да считат, че двамата в фамилията (или колкото са там съгласно съответната традиция) могат да употребяват принуждение един против различен, откакто един път са дали единодушие да са в брак или друга връзка, това няма по какъв начин да е предпазено като решение в “автономна частна сфера ”, тъй като би предизвикало щета на човеци.
" Традиционните полезности " - да се постановат на всички?
Проблемът, обаче, е, че бранителите на “традиционните полезности ” желаят налагането им на всички и не се интересуват от вредата, която такова налагане би предизвикало на обособени човеци или цели групи. Например, съгласно “традиционалистите ” хомосексуалните би трябвало принудително да бъдат накарани да не се демонстрират обществено, с цел да не “парадират ” с ориентацията си. Това е по този начин, тъй като тяхното битие опонира на “традиционните ” показа (макар че хомосексуалността също е с дълбоки исторически обичаи, само че да оставим това настрана). В някои крайни случаи като Полша дамите биват принудително карани да задържат плода, даже и в случай че той е резултат от обезчестяване.
Това са образци за вмешателство на болшинството в интимната сфера на индивида, която директно визира единствено обособената жена или мъж и само тях. Т.е. болшинството се меси в решения на индивида, с които той не нанася щета другиму. Дори и да нанесе щета, като вземе неверно решение, това ще е щета за него самия и за неговия личен живот.
Има ли индивидът независима стойност
Разбира се, в случай че приемем, че индивидите нямат независима стойност, а са машини за произвеждане на публични богатства – под формата на деца, трудодни, мисловно наличие и така нататък – тогава обществото би имало право да подрежда кой, по кое време и какво да ражда и в биологично, и в мисловно, и в духовно отношение. Но България въпреки всичко е приела, че индивидът е независима полезност и по тази причина му е дала необятен кръг права и свободи, посредством които да дефинира самостоятелната си частна сфера.
Поне това бе пътят, който България пое през 1989 година и в символ на тази си решителност одобри конституцията от 1991 година. В тази конституция главен принцип е политическият плурализъм и възбраната за налагане на една идеология като държавна (чл. 11).
Разбира се, защото България е конституционна народна власт, всичко, което опонира на демокрацията или конституционализма, не е възможно от актуалната ни конституция. Но (въпреки позицията на КС) Конституцията не не разрешава други идеологии, които са изцяло съвместими с конституционната народна власт - като да вземем за пример “джендър идеологията ”, в случай че въобще има такава идеология. В този смисъл Конституционен съд самичък нарушава конституцията, като афишира за “държавна ” и наложителна за всички личната си (объркана) анти-джендърска идеология. Сходна неточност вършат и тези, които желаят с референдум болшинството да жигосах “джендърството ” и да наложи със силата на държавната насила униформени решения за това кой и какво да прави в интимната си сфера.
Пробужда ли се България
Това е политическият проблем, който въобще не е за някакво “джендърство ” или “анти-джендърство ” (сами по себе си вътрешно-противоречиви и малоумни понятия), а за свободата на индивида и за евентуалната робия на болшинството. Ако България желае да се резервира като свободна народна власт, тя би трябвало да подсигурява неналичието на всяко принуждение против индивида в интимната му сфера. Дали насилникът ще е садист с ножче или пък ще е болшинството, което желае да наложи своите възгледи посредством държавна насила, е въпрос на подготовка на закононарушението: само че и в двата случая става дума за закононарушение, което не трябва да се позволява.
Двете форми на принуждение са свързани – когато болшинството не вижда проблем да се меси с насила в интимната сфера на индивида, то става безчувствено и към други форми на принуждение в нея, в това число и такива с макетни ножчета. Дано гражданската готовност от последните дни да е пробуждането на българското общество в интерес на самостоятелната независимост и автономността на индивидите. А който желае да живее в страна, в която болшинството диктува на обособения човек какво да прави в интимната си сфера – Русия е голяма и идеологическата победа на “консервативния ” мироглед за “традиционните полезности ” там е съвсем цялостна. "
Даниел Смилов, Дойче веле
" Случаят на нарязаното с макетно ножче момиче оголи един тежък политически проблем в България. Институциите – полиция, прокуратура, съдилища, черква, законодатели, медии – се оказаха безчувствени (дори толерантни) към насилието в интимните връзки сред хората. На трупащите се проблеми на измъчвани и даже убити дами и мъже по полово свързани аргументи се гледа систематично като на вторичен проблем, като на причиняване на “лека телесна щета ” в общ преносен смисъл. Загрижеността по тематиката даже стартира да минава за “джендърство ”, което е надали не външна измама на противников НПО-та по отношение на “традиционните полезности на българина ”.
21 разреза, 400 шева плюс строшен нос бяха квалифицирани от куп институции (съдебни лекари, прокурори и съдии с многоодишен опит) като “лека телесна щета ” и с право взривиха обществото. Уплашени, законодателите прекъснаха лятната си отмора и се втурнаха да оправят законите с явно нужното разширение на дефинициите за насилието в интимната сфера. А това нямаше да е належащо, в случай че просто – като цивилизована страна – бяхме утвърдили така наречен Истанбулска спогодба преди няколко години. В нея ясно е казано:
Член 2 - Обхват на Конвенцията
1. Настоящата Конвенция се ползва към всички форми на принуждение над дами, в това число домашното принуждение, което визира най-вече дамите.
2. Страните се предизвикват да ползват актуалната Конвенция във връзка с всички жертви на домашно принуждение. При използването на наредбите на актуалната Конвенция страните обръщат изключително внимание на дамите жертви на принуждение, учредено на пола.
България има специфични аргументи да се отнася с изключително внимание към насилието, учредено на пола. Разказът на Елин Пелин за булка Нена демонстрира историческите корени на казуса, само че той беше изчерпателен от мутренската “култура ” на 1990-те и чалгарското полово въображение, разпалило се около нея. Въпреки това, обаче, опитите на страната да поеме сериозен и систематичен ангажимент за битка с насилието в интимната сфера (Истанбулската спогодба, само че не само) бяха удавени в потоп от постоянно неразбираема и даже неуместна отбрана на “традиционните ” възгледи на българите за сексуалността и интимните връзки.
Едно неуместно решение
Как се стигна дотук и до тази войнствена апатия към насилието в интимната сфера? Как се стигна до това, че висша и по формулировка просветена институция като Конституционен съд разгласи (единствен в целия Европейски Съюз!!!) Конвенцията на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение за противоконституционна?!
Причината е най-много във войнственото политизиране на проблемите, свързани с пола, от страна на национал-популисти и изкушени от национал-популизма играчи. Основната линия от последните години на избрани “патриотични ” и “консервативни ” сили – като тук с изключение на нормалните обвинени влизат и Българска социалистическа партия, и президентът Радев, че и Конституционният съд и ГЕРБ частично и на моменти - може да бъде систематизирана по следния метод:
(Традиционното) болшинство има право и би трябвало да постанова възгледите си за интимни за индивида въпроси на всички жители в страната. Каква полова ориентировка е добра или неприятна, каква полова идентификация може да има индивидът, какъв брой са “естествените ” полове, какво е мястото на дамата и на мъжа в фамилията и така нататък не може да бъде въпрос на самостоятелен избор, а се взема решение от “традицията ”, “религията ” и в последна сметка от разбиранията за традиция и вяра на болшинството.
Индивидът няма думата – взема решение болшинството.
Несъгласните с тази политика или се назовават напряко “джендъри ”, или биват определяни за поддръжници на някаква мистична “джендърска идеология ”. Тази идеология – съгласно Конституционен съд – е противоконституционна най-много в изказванието си, че индивидът има право на думата и по въпроси на идентификацията на пола му. Тези въпроси – съгласно “традиционалистите ” - се вземат решение от природата, религията, само че в последна сметка от болшинството. Поради тази логичност се стигна до парадокса, че надали не “демокрацията ” застана против Истанбулската спогодба и ограниченията за систематично отнасяне на насилието в интимната сфера в България.
Демокрацията, несъмнено, е ръководство на болшинството. Но с цел да не се изроди тя в робия на болшинството, демократичните общности поемат уговорката да съблюдават правата на индивидите и малцинствата. Те се съгласяват, че има неща, по които не болшинството, а самите човеци самостоятелно вземат решение какво да вършат. Обикновено интимната сфера и сексуалността са в центъра на тази самостоятелност, само че надалеч не я изчерпват (свободата на мисълта, словото и вероизповеданията са основните самостоятелни прерогативи).
“Традиционните полезности ” на болшинството не могат да се употребяват като съображение за ограничение на самостоятелната сфера на индивидите и на тези преимущества. И то не тъй като “традиционните полезности ” от време на време могат да бъдат проблематични и сбъркани: в последна сметка във връзка с домашното принуждение, обичайният мироглед у нас е, че то е възможно вътре в фамилията, както може да удостовери злополучната булка Нена.
Услужливи социолози и през днешния ден биха показали данни за това по какъв начин българското общество е разграничено по въпроса и по какъв начин има “две Българии ” по него: едните са за багра сред парньорите, а другите - срещу него.
Непосилната лекост на телесната щета
Но даже и “традиционните полезности ” на болшинството да са морално положителни и оправдани, то не може принудително да ги постанова на индивида в самостоятелната му сфера. Мнозинството не може да употребява държавна насила, с цел да постанова на индивидите по какъв начин да уреждат персоналния си живот и интимността си. Индивидите могат да работят свободно по тези въпроси, стига да не предизвикват щета другиму.
Тук излиза наяве за какво домашното принуждение или насилието в интимната сфера не могат да бъдат оправдани като свободен избор на индивидите. Дори и всички в обществото да считат, че двамата в фамилията (или колкото са там съгласно съответната традиция) могат да употребяват принуждение един против различен, откакто един път са дали единодушие да са в брак или друга връзка, това няма по какъв начин да е предпазено като решение в “автономна частна сфера ”, тъй като би предизвикало щета на човеци.
" Традиционните полезности " - да се постановат на всички?
Проблемът, обаче, е, че бранителите на “традиционните полезности ” желаят налагането им на всички и не се интересуват от вредата, която такова налагане би предизвикало на обособени човеци или цели групи. Например, съгласно “традиционалистите ” хомосексуалните би трябвало принудително да бъдат накарани да не се демонстрират обществено, с цел да не “парадират ” с ориентацията си. Това е по този начин, тъй като тяхното битие опонира на “традиционните ” показа (макар че хомосексуалността също е с дълбоки исторически обичаи, само че да оставим това настрана). В някои крайни случаи като Полша дамите биват принудително карани да задържат плода, даже и в случай че той е резултат от обезчестяване.
Това са образци за вмешателство на болшинството в интимната сфера на индивида, която директно визира единствено обособената жена или мъж и само тях. Т.е. болшинството се меси в решения на индивида, с които той не нанася щета другиму. Дори и да нанесе щета, като вземе неверно решение, това ще е щета за него самия и за неговия личен живот.
Има ли индивидът независима стойност
Разбира се, в случай че приемем, че индивидите нямат независима стойност, а са машини за произвеждане на публични богатства – под формата на деца, трудодни, мисловно наличие и така нататък – тогава обществото би имало право да подрежда кой, по кое време и какво да ражда и в биологично, и в мисловно, и в духовно отношение. Но България въпреки всичко е приела, че индивидът е независима полезност и по тази причина му е дала необятен кръг права и свободи, посредством които да дефинира самостоятелната си частна сфера.
Поне това бе пътят, който България пое през 1989 година и в символ на тази си решителност одобри конституцията от 1991 година. В тази конституция главен принцип е политическият плурализъм и възбраната за налагане на една идеология като държавна (чл. 11).
Разбира се, защото България е конституционна народна власт, всичко, което опонира на демокрацията или конституционализма, не е възможно от актуалната ни конституция. Но (въпреки позицията на КС) Конституцията не не разрешава други идеологии, които са изцяло съвместими с конституционната народна власт - като да вземем за пример “джендър идеологията ”, в случай че въобще има такава идеология. В този смисъл Конституционен съд самичък нарушава конституцията, като афишира за “държавна ” и наложителна за всички личната си (объркана) анти-джендърска идеология. Сходна неточност вършат и тези, които желаят с референдум болшинството да жигосах “джендърството ” и да наложи със силата на държавната насила униформени решения за това кой и какво да прави в интимната си сфера.
Пробужда ли се България
Това е политическият проблем, който въобще не е за някакво “джендърство ” или “анти-джендърство ” (сами по себе си вътрешно-противоречиви и малоумни понятия), а за свободата на индивида и за евентуалната робия на болшинството. Ако България желае да се резервира като свободна народна власт, тя би трябвало да подсигурява неналичието на всяко принуждение против индивида в интимната му сфера. Дали насилникът ще е садист с ножче или пък ще е болшинството, което желае да наложи своите възгледи посредством държавна насила, е въпрос на подготовка на закононарушението: само че и в двата случая става дума за закононарушение, което не трябва да се позволява.
Двете форми на принуждение са свързани – когато болшинството не вижда проблем да се меси с насила в интимната сфера на индивида, то става безчувствено и към други форми на принуждение в нея, в това число и такива с макетни ножчета. Дано гражданската готовност от последните дни да е пробуждането на българското общество в интерес на самостоятелната независимост и автономността на индивидите. А който желае да живее в страна, в която болшинството диктува на обособения човек какво да прави в интимната си сфера – Русия е голяма и идеологическата победа на “консервативния ” мироглед за “традиционните полезности ” там е съвсем цялостна. "
Даниел Смилов, Дойче веле
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ